1. Исторически и терминологичен обзор

АН се изразяват в неправилното изговаряне (произношение) на звуковете на речта, поради разнообразни по произход двигателни затруднения на говорните органи. От лингвистична гледна точка те се свеждат до група фонетични промени, които нарушават външното звуково (фонемно) оформяне на устната реч, в следствие на което тя е неестетична, в по-тежките случаи – неразбираема в една или друга степен.

От психофизиологична гледна точка представляват патологичен застой в развитието на артикулационните умения или разпад на тези умения. В резултат на това те са трайно засегнати.

АН са тип говорна патология, която се проявява в самостоятелни форми, наречени синдроми на комуникативни нарушения, а също така и като симптоми в симптомокомплекса на по-сложни по прояи синдроми.

АН са най-често срещаната патология на речта, която е ежедневие в логопедичната практика.

Нарушенията на артикулацията са забелязани още от дълбока древност. Те са описани в староиндийските свещени книги (веди), в Библията, в староеврейски религиозни книги, в древногръцките писания, където още Аристотел разглежда начина, по който се образува речта като я свързва преди всичко с морфологията на периферния говорен апарат. Той счита, че речевите нарушения се появяват само при увредата на този апарат, като още от самото начало за анализ на комуникативните говорни нарушения се създават две направления за тяхното разглеждане:

1. Комуникативните нарушения са в резултат на мозъчни поражения.
2. Комуникативните нарушения са в резултат на увреда на периферния артикулационен апарат.

За пръв път Фабрициус през Възраждането описва постановката на говорния апарат и функциите на ларинкса, както и появата на говорни нарушения.

Един от първите, който използва специален термин за обособяване на нарушенията в звукопроизношението като дислалия, е проф. Франк от Университета във Вилнюс, Литва. През 1959 г. един от водещите руски логопеди, Михаил Хватцев, разглежда термина дислалия като една от формите за неясен говор. Още тогава той определя трите форми на дислалия – органична, механична, функционална.

През 60-те години на миналия век К. П. Бекер, М. Совак и О. Правдина също разпределят артикулационните нарушения в две групи:

1. сензорен неясен говор
2. моторен неясен говор

В България Венелин Иванов предлага термина пелтечене, който обхваща неправилното произношение. В термина пелтечене се включва и дизартрията като разстройство на звукопроизношението.

Нашето съвремие дава много възможности за изход от терминологичните кризи в логопедията, които, всъщност, са концептуални кризи. Една от възможностите е да приложим описателен подход, който изключва термина дислалия, който се употребява в симптоматичен и синдромологичен смисъл.

Не само артикулационната, а и всеки тип патология на речта, може да се категоризира в симптоми и синдроми, но изясняването на този въпрос е особено необходимо тук. Понятието артикулационни нарушения следва да се приема за общ термин, който отразява цялото, което в частност се проявява по различни начини – като синдроми и като симптоми. Така феномените от тази област намират своето естествено наименование в зависимост от своята специфика.

2. Симптоми на артикулационните нарушения

Симптомите на артикулационните нарушения се разделят в няколко друпи.

2.1. Симптоми при частични говорни нарушения, към които причисляваме първичните: специфични, вторични и биомеханични.

2.2. Симптоми при други говорни и езикови нарушения – първични, вторични, сложни синдроми с различна патология, включително и артикулационна.

3. Синдроми, форми на артикулационната патология

3.1. Специфични артикулационни нарушения – функционалната дислалия от клинико-педагогическата класификация

3.2. Вторични артикулационни нарушения – функционална дислалия

3.3. Биомеханични артикулационни нарушения – органична дислалия

4. Етиология и симптоми на артикулационните нарушения

Разстройствата на артикулацията са свързани с много причини. За несформираност или разпад на артикулационните способности влияят всички фактори от биологично и социално-психологично естество. От биологичните фактори най-голямо влияние имат генетичните причини и пораженията върху мозъка в пренаталния, наталния и постнаталния период и върху анатомията на говорните органи още в ембрионалния период. Не рядко част от тези нарушения възникват поради подражание на неправилна реч, билингвизъм, недостатъчно общуване на детето с околните и др. При възрастните най-често артикулационните нарушения се появяват след огнични поражения на мозъка.

Етиологичните фактори обуславят разнородни патогенетични механизми, водещи до артикулационни нарушения. Тук спадат вродените и придобитите разстройства на двигателната дейност на говорните органи от типа на пареза или парализа, дистония, хипо- или хипертония, атаксия, вродени и придобити анатомични увреждания на говорния апарат и различни видове сензорни увреждания – най-вече слуховите. Разбира се, може да бъде нарушено и вътрешното устройство и моторната организация на говорната мускулатура.

Органичните поражения и дисфункциите водят до невъзможност за възпроизвеждане на точните силно диференцирани и координирани движения за производство на говорните звукове, т.е. страда операционно-техническата страна на речта, в частност – артикулацията.

Комуникацията се осъществява главно чрез артикулационната способност на човека. Нейната неадекватност води до разстройство на речта и на нейната основна функция – комуникативната, а от там и до неблагополучие в другите сфери на функциониране на индивида.

Симптомите на нарушената артикулация се отличават с голямо разнообразие. Те образуват симптомокомплекс, който може да бъде самостоятелна единица, т.е. като синдром, а също така може да бъде включен в симптоматиката на сложни речеви нарушения, т.е. да участва в сложен синдром. Симптомокомплексът е съставен от патолингвистични и по-точно патогенетични симптоми, които са диференцирани или общи и разкриват същността на нарушенията.

4.1. Диференцирани симптоми на артикулационната патология

Те се отнасят до всеки отделен звук от фонологичната система на езика. Названията им зависят от това на кой звук е нарушена артикулацията. Те произхождат от гръцки език и по-точно от наименованията на гръцките букви, към които прибавяме определен суфикс (наставка).

4.1.1. Нарушения на гласните звукове – вокализъм

4.1.2. Нарушения на съгласните звукове:

1. п – пюизъм
2. б – бетацизъм
3. м – мюизъм
4. н – нитизъм
5. ф – фитизъм
6. в – витизъм
7. т – тетизъм
8. д – делтизъм
9. х – фитизъм
10. к – капацизъм
11. г – гамацизъм

В артикулационната система имаме и:

1. с, з, ц, дз – сигматизъм на съскави съгласни
2. ш, ч, ж, дж – сигматизъм на шушкави съгласни
3. л – ламбдацизъм
4. р – ротацизъм

Написани са по време на появата им в онтогенетичен план – в тази последователност се появяват в речта на детето.

Всеки един от звуковете има своя палатализация (омекотяване).

Звуковете в българския език са 45.

4.2. Общи симптоми на артикулационната патология

Според обхвата на нарушението делим нарушенията на артикулацията на:

4.2.1. Мономорфна форма – случаите, когато е разстроена артикулацията на един звук или няколко звука от една и съща фонетична група.

4.2.2. Полиморфна форма – случаите, когато са нарушени два и повече звукове от различни фонетични групи.

5. Деление на артикулационните нарушения според спецификата им

5.1. Пропускане на звук, липса на звук, елизия[1]

Най-рядко срещаната симптоматика като цяло. Най-често се среща при децата в периода на проговарянето и изключително рядко при възрастните.

              тота, вместо торта

При децата от български произход пропускането на звук „р“ обикновено е преходно явление, поради факта, че в процеса на проговарянето децата често пропускат трудните за изговор звукове. Постепенно във времето на мястото на липсващия звук се появява някакъв звук, който може да бъде правилен или неправилен. Поради това може да считаме пропускането на звуковете по-скоро за физиологична проява, отколкото за патологична – особено при деца без нарушения в речта. Много често то се изживява спонтанно или с минималната намеса на логопед, както при децата в норма, така и при децата със специфични артикулационни нарушения.

Всичко това не се отнася за онези случаи на фонетични промени от типа на липсващ звук в артикулационната патология на сложните синдроми на комуникативните нарушения и на психосоматичната патология, която се проявява с пропуски на трудните за изговор фонеми. Това показва, че логопедичната терапия също се очаква да бъде трудна и продължителна.

Обикновено авторите бележат пропускането на звук с префикса „а“ (асигматизъм, аламбдацизъм…), но има и автори, които не го възприемат, понеже го приемат не като липса на определен звук, а като отсъствие на нарушената артикулация на звука. В по-старите учебници (Венелин Иванов) – понятието модилалия.

5.2. Заместване / замяна (субституция[2]) на един звук от друг

Трудният звук се замества от друг съществуващ във фонологичната система на езика. Обикновено е нормално заместването да е с по-лесен и по-ранен в онтогенетично отношение появил се звук.

              сапка, вместо шапка

              тоза, вместо боза

Но може да се открият и нерегулярни замени на звукове, които не са характерни по начин на проява. Заместване с произволен, нелогичен звук.

Артикулационната патология по принцип се отличава с постоянни субституции. Един и същ звук по принцип замества недостъпния за изговор, но всяко правило си има изключения. В логопедията замените се маркират с представката „пара“ (параламбдацизъм, параротацизъм…).

Субституциите са най-често срещаните симптоми на специфичните артикулационни нарушения. Преодоляването на нарушението от този тип в логопедичната корекция е със средна продължителност, като зависи не само от формирането на двигателни умения, но и от изградения вече фонемен гнозис. Макар и моторни по характер, артикулационните умения зависят и от слуховия контрол на фините акустични различия между фонемите. Когато те се изговарят неправилно , по слуховите и по кинетичните пътища в кората на главния мозък постъпват неадекватни сигнали в посока от периферията към центъра на речевия апарат. Тогава вторично се засяга фонемният гнозис, който играе поддържаща, затвърждаваща роля по отношение на неправилната артикулация.

Много често в литературата: отстраняването на артикулационните нарушения зависи от фонемния гнозис. Но това определено не е вярно.

5.3. Изопачаване на звукове

На мястото на един труден звук се появява някакъв негов ненормативен вариант, но с нарушена артикулация, който не съществува във фонологичната система на съответния език. същият този вариант може да бъде нормативен за друга фонетична система.

По този начин звукът се отличава с някакъв диференциран признак, който е неприсъщ за нормалната му физическа характеристика. Това е типичният симптом на нарушена артикулация, която най-трудно се поддава на корекция. Спецификата му има моторен характер. Артикулацията е в състояние на застой. Сложните говорни движения са недостъпни и не могат да се произведат без специална помощ. Ето защо, макар и по-малко разпространено от субституцията, изопачаването не се изживява спонтанно и се запазва най-дълго.

При децата с биомеханични и вторични артикулационни нарушения се среща доста по-често, отколкото при тези с артикулационни нарушения. Устойчивостта на този симптом е причина да е най-често срещаният, който е характерен и за възрастните.

5.3.1. Изопачаване на сигматизъм – видове

1. Интердентален (междузъбен) сигматизъм – най-разпространеният вид сигматизъм, където езикът се приплъзва между зъбите и учленяването се извършва с нетипиче фъфлещ шум.
2. Дентален (призъбен) сигматизъм – при този тип върхът на езика се допира до задната стена на горните резци, при което се прегражда пътят на издишната струя и се получава притъпен звук.
3. Ларерален (страничен) сигматизъм – най-трудният за преодоляване сигматизъм, при който върхът на езика може да опира в страничните зъби – от лявата или от дясната страна (монолатерален) или от двете страни едновременно (билатерален).
4. Билабиален (двуустен) сигматизъм – с двете устни, по-рядко срещан. Получава се ф-образен шум при него.
5. Палатален[3] (небен) сигматизъм – езикът опира на небцето и се получава едновременно звук между ш, ж, понякога с, з.

5.3.2. Изопачаване при ротацизъм – видове

1. Веларен (мекото небце) или уволарен[4] – най-разпространеният вид, най-труден за отстраняване. Активна роля в учленяването изпълнява не върхът, а задната част на гърба на езика. За да получим нормално произношение на звук „р“ при дете с патология -> свирката на параход – „т/дрррр…“, т.е. започва се с ясно произношение на „т“ или „д“, но с отворена уста.

Друг начин: с молив или пръст отстрани на устата и отново т/дррр… -> така се вижда върхът на езика.

Друг начин: със сонда – с пръст (молив) отляво надясно се извършват вибрации в устата.

• Билабиален или лабиодентален ротацизъм – устен или устно-зъбен – учленяването се осъществява или от докосването на двете устни, или когато горните зъби опират в долната устна или долните зъби опират в горната устна. Срещат се при деца с по-тежка патология.
• Интердентален (междузъбен) ротацизъм – когато езикът вибрира между зъбите.

Най-лесно произношение на звук „р“ – започва се със сричка „тра“ и „дра“, а не с „ра“.

• Ларерален (страничен) ротацизъм – среща се рядко. Вибрациите се провеждат с върха на езика – обикновено той е встрани и се опира в левите или десните горни кътници, при което се произвеждат глухи, непълноценни вибраци.

5.3.3. Изопачаване при ламбдацизъм – видове

1. Билабиален ламбдацизъм – най-разпространен. Участие на двете устни в артикулацията. Понякога засяга само сричките с твърди гласни звукове – а, ъ, о, у.

В логопедията се обсъжда само изопачаването на онтогенетично късните съгласни звукове. При всички останали, тъй като са артикулационно по-прости, изопачаването практически не се среща. В клиничната патология присъстват и други фонетични или фонетико-фонологични промени, произтичащи от разстройствата на артикулацията и на нейния механизъм. Те включват удължаване на звука, замазана, нелокализирана артикулация и др. Обикновено това е характерно за онези форми на комуникативните нарушения, в чиято основа почива тежка патоанатомия и патофизиология на говорния апарат.

Освен тях се срещат и нарушения, засягащи звуковата структура на думата и организацията на езика – добавяне, разместване на звукове и срички, непостоянни замени на звукове и др., които не е задължително да бъдат от двигателен или артикулационен произход. Тяхната патогенеза е различна, но те също се манифестират като промени във фонемната структура на езика.

Умението да се наблюдават признаците на нарушенията в звуковото оформяне на речта, да се интерпретират правилно – както поотделно, така и заедно с признаците на други типове патология – е принципът и ключът към точната диагноза в логопедията.

Доброто познаване на патологията в определени случаи може да е достатъчно за поставяне на диагнозата, поради факта, че спецификите и съчетанията на симптомите в различните синдроми са своеобразни и много информативни.

6. Деление на артикулационните нарушения според общите характеристики

6.1. Опростяване на продукцията (на говора)

Пропускането, заместването на по-сложни от по-прости звукове и изопачаването са именно признаци на опростяване, когато трудният звук не може да бъде произведен, поради което се пропуска, замества с по-лесен или се изопачава по начин с по-елементарна двигателна дейност на говорните органи. Опростяването е основна характеристика в протичането на артикулационните разстройства и е пряко следствие от моторната недостатъчност.

6.2. Устойчивост на артикулационните грешки

Те се простират на всички нива на продукцията – на ниво фонема, ниво сричка, ниво дума, ниво словосъчетание, ниво изречение и ниво текст. Във всички видове продукция, които по степен на сложност са следните:

• имитационна (подражателна) – говорната реч, произведена след логопеда
• провокирана – самостоятелна реч, произведена при наличието на стимул (картина, играчка)
• спонтанна – напълно самостоятелна реч

В руската литература се обсъждат три нива на проява на артикулационните нарушения:

1. пълна невъзможност на детето да произнесе определен звук или група звукове
2. неправилно произнасяне на трудните звукове
3. недостатъчно диференциране, смесване на близки по звучене или по артикулация фонеми

Анализът на грешките при артикулационните нарушения на развитието, най-вече на специфичните, показва, че в предучилищна възраст, когато въпросът за тяхното компенсиране е най-актуален, те се съчетават с типични и нетипични за артикулационната патология отклонения от артикулационната норма.

Принципно, нарушенията на артикулацията не могат да бъдат търсени преди 5-годишна възраст. Тя се смята за естествена гоорна граница в развитието на артикулацията. Но явно не при всички деца на тази възраст достига своята кулминация. Темповете на развитие при някои от децата са по-бавни, без да можем да ги наречем патологични, защото в последствие те се развиват пълноценно. За логопеда е важно да познава разновидностите на артикулационните грешки и по тяхната специфика да се ориентира в прогнозата.

Ориентирите за нетипичните, непатологични отклонения от нормалната артикулация във възрастта 5-8 години са следните:

• Неустойчива артикулация, като звукът се изговаря ту правилно, ту неправилно. В някои ситуации детето само се поправя или успява да се поправи по указанието на възрастния.
• Заместването на „р“ с „й“ или с „л“.
• Заместването на по-ранни от по-късни звукове – например „р“ заменя „л“.

Този феномен е отдавна обяснен от психолингвистиката на развитието, като парадоксите, за които споменахме, се разглеждат от изследователите като естествена онтогенетична фаза в развитието на артикулацията. В практиката, обаче, се наблюдават случаи на подмяна на сложните с по-прости звукове, които са добили патологична устойчивост, което е поради недостатъчност в развитието на артикулационния механизъм. Поради това, тази проява трябва да се наблюдава внимателно, без да се съобразяваме със спонтанното ѝ изживяване. Ако при 3-годишно дете имаме пропускане на звук и нямаме данни за други нарушения, задължително приемаме, че то е физиологично, а не патологично.

---

[1] Елизия = изпадане на звука.

[2] Субституция = замяна на звука.

[3] Палато = небце.

[4] Увола = мъжец.