Естествената основа на логопедичната ритмика се състои от комплекс от биологични, психологични, педагогически и музикални дисциплини. Важно място в този комплекс заемат ученията на Павлов и съвременните изследвания на висшата нервна дейност, които дават възможност да се проникне в моделите на формиране на двигателните умения и правилно да се изгради методика за преподаване и възпитание в случаите на тяхното нарушение или недоразвитие.
Цялата човешка дейност в процеса на двигателното образование зависи от висшата нервна дейност и се определя както от анатомичното съзряване на субстратите на ЦНС и от тяхната миелинизация[1], така и от функционалното съзряване и регулиране на нивата на координация.
Анатомичното съзряване на централните нервни субстрати завършва около 2-2,5 години на детето, като първоначално съзряват мозъчни структури като малкия мозък, червеното ядро (намира се в средната част на мозъка и има пряко участие в процесите на координация на движенията (предимно на несъзнателните рефлекторни движения)) и др. Учението на Павлов за последователността и динамичния стереотип обяснява процеса на обучение и усъвършенстване на двигателните умения.
Ранното развитие на моториката, най-вече на гръдната моторика на детето, се проявява в първите движения при вик и дишане, в завъртането на главата към гърдата на майката, при докосване на бузата с пръст се появява сукателен рефлекс и т.н. До първите 6 месеца от живота на детето са характерни масивните недиференцирани движения с автоматичен и защитен характер, като преобладават хващателните рефлекси, примитивните двигателни реакции с елементи на хващане, елементарни изразителни движения и т.н.
Към 4.-5. месец детето прави опити да се захване само за обекта. Тази реакция на компресия на юмрука протича според вида на рефлекса.
Към 5.-6. месец настъпва повратна точка в двигателните умения на бебето, като има преход от синкенезис[2] към синегрия[3].
Около 7. месец при бебето има т. нар. синдром на четирите крака – завъртане от гръб към корем, ставане на 4 крака, изправяне на колене на 4 крака и т.н. Съзряването стриопалидарната система дава възможност на детето да седне, да легне, да се обърне по корем, и малко по-късно да стане и да се изправи. Втората половина от 7. месец е т. нар. предмоторен период – периодът за подготовка за ходене.
Така започва формирането на пълния набор от динамични движения, които се запълват до около 5-годишна възраст. На възраст около 7 години преобладават изразителните визуални и ежедневни двигателни умения.
Между 7. И 10. година, във връзка с окончателното анатомично съзряване на двигателните механизми, общото развитие на двигателните умения е насочено към постепенно овладяване на възможностите за координация и за засилване на динамичния стереотип на движенията.
На 11-годишна възраст малките прецизни движения се подобряват, но невъзможността за дългосрочна продуктивна работа все още изостава.
Всичко това в по-голяма или по-малка степен се нарушава в периода на пубертета, когато настъпва преструктуриране на двигателния апарат – нарушава се способността за контрол на движенията и тяхното измерване, в резултат на което се появява неловкост, насеченост, недостатъчна координация и т.н.
Формирането на двигателния динамичен стереотип до степен на развитие, характерна за възрастния, завършва едва след пубертета, т.е. много по-късно, отколкото анатомичното образуване на ЦНС. Казано по друг начин, същността на развитие на подвижността в онтогенезата не е биологичното детерминирано съзряване на морфологичните субстрати, а е следствие от натрупването на индивидуален човешки опит с помощта на съзрелите вече субстрати. Този психомоторен опит да придобива нови умения, способности и комбинации от координация продължава да се допълва през целия живот на индивида.
В процеса на разработване на двигателен динамичен стереотип човек изпълнява движения с различна сложност, а във връзка с подобряване на движението в двигателния акт участва цялата йерархична структура от различните нива. Нивото, което поема изпълнението на основните семантични корекции, е водещо, а подчинените по-ниски нива, които осигуряват изпълнението на спомагателни технически корекции, са като фон на действието. Във всеки двигателен акт полето на съзнанието съдържа само съдържанието на водещото ниво, а корекциите на по-ниските нива остават отвъд прага на съзнанието.
За логопедичната ритмика са важни проучванията, които дават знания за зависимостта на общите и речевите двигателни умения. Изследванията върху физиологията на движенията и физиологията на дейността показват йерархичната система от нива на регулиране на двигателните функции, включително и на речта. Павлов разглежда като предимно кинестетични стимули, които отиват в кората на речевите органи и представляват т. нар. вторични сигнали (сигнали на сигналите).
Данните за връзката между степента на развитие на фините двигателни умения на ръката и нивото на развитие на речта при децата са от особена важност за логоритмиката. Формирането на човешките движения става с участието на речта под влияние на абстрактната и обобщаваща функция на втората сигнална система, тъй като човек прави движения, които се различават по степента на произвол, по участие в двигателния акт на речта, както и по степента на контрол върху тези движения. За логопедичната рирмика са важни физиологичните и неврологичните данни. това, че двигателният нетвен проце протича по рефлекторния пръстен.
Във всеки един двигателен акт се различават семантична структура и моторен състав. Семантичната структура следва изцяло от същността на моторната задача и определя водещото ниво на конструиране. Моторният състав се определя не само от задачата, а и от сблъсъка му с двигателните възможности на индивида – на един или друг индивид, на един или друг инструменталист.
Психофизиологичната структура на движението е много сложна. Първо се изготвя проект за движение, в който основната роля е отредена на фронталните кортикални системи, свързани с пирамидалните и ексрапирамидалните ефектори и главния мозък. В тези процеси премоторните полета на кората играят доминираща роля, защото осъществяват функционалната връзка между кортикалната система и по-ниските нива, където се развиват фоновите автоматизми.
За изпълнението на двигателен акт е важно предвиждането, т.е. очакване на необходимия резултат и средствата, които ще са необходими за получаване на резултата. За да се изпълнят микропрограмираните елементи на движение, е необходимо импулсите за даденото движение да изпреварят действителното движение в един много кратък период от време. Тези малки периоди от време са достатъчни за разликата между действително постигнатото движение и необходимото движение, което го привлича, за да осигури динамиката на стремежа към крайния резултат. Резултатът от извършеното движение веднага се възприема от рецептора и се съобщава на центъра чрез обратната връзка. Ако движението е неправилно, тогава центърът незабавно реагира, като съответно увеличава или намалява своите импулси, изпраща коригиращи импулси и т.н., докато се получи съобщение от периферията за пълното подравняване на нарушението. Ако настъпи ново нарушение, то процесът на подравняване ще се възобнови.
Координацията на движенията се развива постепенно, въз основа на опита и упражненията, тъй като това е сложен сензомоторен акт, започващ с аферентен поток и завършващ с точно адекватен централен отговор. Първоначалната трудност за индивида се крие във факта, че той има изобилие от степени на свобода, които той, без достатъчна подготовка, не е в състояние да контролира. Да овладееш движението и да координираш изпълнението му означава намаляване на броя на степента на свобода до минимум. Когато човек започне да овладява движението, той трудно фиксира крайник или тяло, за да потуши редицата кинематични степени на свобода и да намали броя на тези, които трябва да контролира. Докато овладее координираното движение, напрежението се заменя с освобождаване.
В следствие на това има два етапа на освобождение:
- Освобождаване на фиксация – включване на всички кинематични степени на свобода, като се има предвид, че те не пречат на движението на тялото.
- Конструиране на движението по такъв начин, че да се възползва максимално от възникналите реактивни явления.
[1] Миелинизация – бялото вещество, което обгръща дендритите на нервните клетки. Функцията на миелиновата обвивка е да прави процесите на предаване на информация по-бързи и по-устойчиви.
[2] Синкенеза – едновременни движения, лишени от смислова връзка, като при възрастните те са патологични.
[3] Синегрия – движенията, техните компоненти, насочени към съвместното решаване на определена двигателна задача.
