1. Синдроми на артикулационните нарушения на развитието

Артикулационните нарушения на развитиеро се представят в три синдрома, които са обединени от една обща проява, а именно вродено или ранно придобито недоразвитие или несформираност на детската артикулационна способност.

Генезисът на трите синдрома е различен, съответно има разлики в техните симптоми, които могат да се осъществяват с по-детайлна диагностика на фона на общото впечатление и най-вече д се определят техните сходства между синдромите.

2. Специфични артикулационни нарушения

Те са най-често срещаните, особено в предучилищна възраст. Те могат да се срещнат още под названията:

• Функционална дислалия – в руската и в българската литература
• Функционални артикулационни нарушения – в западната литература

В българската и в руската литература много често се среща терминът дислалия.

Специфичните артикулационни нарушения представляват тип първична говорна патология. Разстроена е само артикулацията на децата – те с с нормален интелект и без промени в сензорния статус (не са глухи, слепи). Не се наблюдават анатомични аномалии на говорните органи.

Това сравнително леко нарушение основно рефлектира върху естетиката на устната реч и може да стане пречка пред овладяването на някаква професия, която изисква качествена артикулация. Понякога може да даде отражение при усвояването на писмената реч като създава известни затруднения в обучението на детето. Трудно можем да определим разпространението и честотата на нарушенията, поради факта, че изследователите изхождат от различни позиции, от различни диагностични критерии.

Можем да срещнем данни от 10 до 50 % специфични артикулационни нарушения.

Симптоматиката на специфичните артикулационни нарушения се отличава със следните характеристики:

1. Нарушена е артикулацията само на група съгласни звукове със сложен артикулационен фокус. Тези звукове са обикновено от появилите се онтогенетично средни към късни и най-вече късно появили се.
2. Допусканите грешки при изговор на трудните съгласни са пропускане, заместване, изопачаване.
3. Мономорфна форма на нарушението, където са нарушени един или няколко звука от една и съща фонетична група.
4. Полиморфна форма на нарушението, която се изразява в различни комбинации от замени и изопачаване на различни съскави и шушкави съгласни.
5. Грешките при изговор на трудни съгласни се характеризират с устойчивост във всички позиции (начало, среда, край), повтаря се един и същ вариант (заместващият звук е винаги един и същ) в цялостната продукция.
6. Замените на звуковете по принцип са пълни, като трудният звук се заменя от друг, правилно изговарян. Замените са постоянни (трудният звук се заменя с един и същ звук, по-лесен за артикулация.

Ако мономорфната форма на специфичните артикулационни нарушения е със сравнително проста симптоматика, то полиморфната форма се отличава с голямо разнообразие. В нея се комбинират липси, замени, изопачаване, като не винаги цялата фонетична група е засегната от един и същ вид грешка. Ако имаме сигматизъм на съскави съгласни, можем да имаме изопачаване на звук „с“, парасигматизъм или пропускане на звук „ц“ и др.

Интерес представляват и случаите, в които изопаченият звук замества друг труден звук – билабиалното „л“ замества звук „р“.

При специфичните артикулационни нарушения явно е налице обособена лека категория артикулационна патология с определени параметри и особености. Диференцираните общи признаци се проявяват в точни граници, т.е. липсват други нарушения, освен сигматизъм, ротацизъм, ламбдацизъм, капацизъм, гамацизъм, като липсва пропускането на звук при сигматизъм, изопачаването на капацизъм и гамацизъм и замените са много характерни. Цялата тази комбинация от симптоми с техните особености е присъща единствено на специфичните артикулационни нарушения.

Анализът на симптоматиката насочва към изводи за лек вроден дефицит, който оформя патогенетичната основа на нарушението. Този дефицит е и експериментално потвърден. Именно недоказуемостта на причините за нарушението води до определянето му като функционално.

Леката диспраксия в областта на говорните органи може да не се разкрие в периода, когато нарушението е подложено на терапия, защото е преодоляна. Децат на около 5-6-годишна възраст почти винаги дават отрицателен скрининг проби на движения, свързани с говорните органи, които може да нямат връзка с артикулацията. В литературата се твърди, че само при 10 % от децата със специфични артикулационни нарушения се установява изолирана апраксия на езика. Поради това, най-кратката и точна дефиниция на специфичните артикулационни нарушения се свежда до формулировката:

неправилно заучаване на артикулационнте пози с недобре изяснена етиология при деца без никакви проблеми в развитието, освен тези на артикулацията.

3. Вторични и биомеханични артикулационни нарушения

За разлика от етиологията на специфичните артикулационни нарушения, тази на вторичните артикулационни нарушения е ясна. От логопедична гледна точка те представляват особен синдром на артикулационна патология, а в по-широк аспект са един от симптомите на други по-тежки синдроми. причините за тяхното възникване са установени. Те са следствие на интелектуална или сензорна недостатъчност.

Етиологията на синдрома и на речевото нарушение в този случай са от един произход, т.е. имаме церебрална или периферна слухова увреда, която опосредствено нарушава речевата функция. Обикновено вторичните артикулационни нарушения са остатъчно явление след компенсиране на езиковата или говорната патология. Компенсацията е естествено следствие от биологичното съзряване на детето и приложените интервенции, които са медицински, педагогически, логопедични. В тези случаи логопедичната диагноза е от типа на вторично езиково нарушение, което би било неадекватно и единствено възможно като вторично артикулационно нарушение.

По-рядко тези нарушения са единственият негативен ефект на зрителна недостатъчност или следствие от лека слухова патология.

Когато речевата функция е вече сформирана, резултатът може да е само артикулационно нарушение. Това се случва при придобитата слухова недостатъчност, т.е. детето е имало възможност да развие речта си до определено ниво и в кората на главния мозък се съхраняват следи, които не позволяват разрастването на речевата патология.

Внимание заслужават онези симптоми на артикулационните нарушения, които се проявяват при синдром на хиперактивности дефицит на вниманието. Те могат да се разглеждат като съпътстващи симптоми на синдрома или нарушението (коморбидни симтпоми).

Най-често вторичните артикулационни нарушения са онези, които произтичат от умствена изостаналост или слухови увреди. Общата картина се допълва от следните симптомологични особености:

1. Патологичната артикулация е широкообхватна, тя засяга не само онтогенетично късните и средни съгласни, а практически всички звукове (гласни и съгласни).
2. Обикновено присъстват основно полиморфните форми на артикулационни нарушения, а мономорфните се наблюдават към края на терапията, като много често остават некоригирани.
3. Преобладават по-грубите грешки от типа на пропускане и изопачаване. Това е по-често срещано, отколкото при специфични говорни нарушения. Цялата палитра от пропуски, замени, изопачаване се наблюдава при вторичните артикулационни нарушения.
4. Полиморфизмът на наушенията в някои случаи се изявява със заместването на многобройни съгласни звукове от звук „т“. Много често логопедите грешно назовават нарушение, като титизъм което не е вярно, защото то се съотнася към нарушението на звук „т“, а не към замените.
5. Темпът, с който се осъществява компенсирането на вторичните говорни нарушения, е значително по-бавен от онзи за компенсиране на специфичните артикулационни нарушения. Срокът на терапия е доста по-продължителен, а резултатите често клонят към подобрение, отколкото към отстраняване.

Подобна е картината и при биомеханичните артикулационни нарушения (дислалия). Те също са с известна етиология. Резултат са от сравнителни ограничени по обхват вродени малформации на говорните органи, от които произтичат нарушения само на артикулацията. Основните малформации от този вид са:

• прогнатия – издадена горна челюст напред;
• прогения – издадена долна челюст напред;
• отворен прикус[1] – открита захапка;
• липса на зъби и неправилни зъбни редици;
• микроглосия – малък език (много малкият език не опира до краищата на кътниците, не може да се получи правилно произношение на звуковете);
• максоглосия – голям език;
• къса подезична връка („р“) – понякога езикът е изцяло слепнал в долната част на устната кухина – това се коригира по оперативен начин;
• малки устни – могат чувствително да нарушат артикулацията на речта;
• големи устни.

Описаната вродена патоанатомия на говорните органи разстройва функциите им от ранните стадии на развитие, при което детето неадекватно овладява позите на много от речевите звукове.

Симптомите на нарушената артикулация при анатомични нарушения зависят от това дали детето е с нормално или нарушено психофизическо развитие. Ако е нарушено, биомеханичните нарушения възникват в контекста на многобройни усложнения и са присъщи на вторичните артикулационни нарушения. Основно за биомеханичните артикулационни нарушения е характерно изопачаването на звуковете. Изброените тук малформации не изчерпват списъка, който може да води до нарушена артикулация. Не съществува и задължителна корелация между малформацията и нарушената артикулация. Това е така, защото качествата на речта не зависят само от състоянието на периферните анатомични структури на речта, но и от централната нервна система, която управлява дейността на говорния апарат. Също така, това зависи от интелигентността на индивида, от социокултурните характеристики на неговата микросреда (обкръжение), ос социалния му опит и др.

---

[1] Прикус = захапка.