Преходността на някои отклонения от нормата за правилното изговаряне на фонемите в речта на децата не е основание за тяхното подценяване. Логопедът може да е достатъчно опитен и квалифициран, за да различи правилно типичните и нетипичните признаци за нарушена артикулацията, но нито той, нито друг специалист е в състояние точно да предвиди с какви темпове и кога ще се преодолее изоставането в развитието на артикулацията по естествен път. Въпросът е свързан с този за ефектите, които произвеждат артикулационните нарушения на развитието, най-сериозният между които е ефектът върху обучението на детето.

Най-подходящата възраст за корекция на неправилната артикулация е горната предучилищна възраст – между 5 и 7 години. Тогава децата достигат необходимата зрялост, за да участват активно и пълноценно в терапевтичния процес, който включва превенция на евентуалните трудности в ученето, защото отдавна е установено, че в началната му фаза децата са склонни да пишат така, както говорят, пренасяйки грешните образци от устната реч в писмената. Нещо повече, дори след като нарушенията на устната реч са остранени, някои деца пишат така, както са говорели. Проектирането на фонемните грешки в писмената реч като вече графемни грешки е следствие на това, че писмената реч е продължение на устната и между тях има и различия, и съответствия.

Обяснението на артикулационните нарушения върху писането, съответно и върху четенето, е взаимовръзката между устна и писмена реч. Писмената реч детето осъзнава в процеса на ограмотяване до голяма степен благодарение на своята фонемно-перцептивна способност, известна под различни названия: речев слух, фонематичен слух, речевъзприятие, говорна перцепция, фонематични възприятия, фонемен гнозис. Без тази способност то не може да достигне необходимото ниво на фонологична осъзнатост – детето среща затруднения в установяването на звуко-буквените връзки, в редуването на сегментите на писмената реч в тяхната последователност, в осмислянето на звуковия и сричковия състав на думите и на линейната им структура. Подобни затруднения се срещат и при онези придобити нарушения, които засягат възприемането на речта.

Фонологичното осъзнаване е в тясна връзка с нивото на развитие на устната реч и обуславя нивото на развитие на писмената. Значението му е отдавна оценено в педагогиката, а в последно време е обект на специални изследвания и дискусии. Търси се главно структурата на фонологичното осъзнаване, т.е. етапите, през които то преминава в развитието си като естествен онтогенетичен процес, за да бъдат заложени в програмите за работа с деца с дизонтогенетично развитие на фонологичната способност. Това фонологично осъзнаване (или познание) започва да се развива още от етапа на детската градина и благодарение на него детето осмисля звуковата и линейната структура на устната реч, така че по-късно, постъпвайки в училище, осмисля звуковата и линейната структура на писмената реч. Най-важното за формирането на фонологичното познание е фонемният гнозис, който е в основата на устната реч.

Фонемният гнозис е способността за възприемане (перцепция) на говорните звукове. Преди да се развие. детето възприема чутите говорни вериги като цялостни, неразчленени звукови комплекси. Развитието на тази способност е продължителен процес, започващ още в кърмаческия период чрез слуховата модалност. To получава значителен тласък след проговарянего и усвояването на артикулаиията. Усешанията от движенията на артикулационните органи обогатяват слуховите усещания, при което възприемането на говорните звукове става по-отчетливо. Постепенно у детето се формира диференциран слухов и моторен образ на отделните звукове, който при ограмотяването се съотнася с графичния образ на съответстващите им букви. Нарушенията в този процес стават причина за проблеми в обучението.

Възприемането на фонемите е част от общата перцептивна способност на човека. Перцепцията на говорни звукове се извършва чрез последователност от операции:

• детекция – улавяне на сигналите, звуковете;
• дискриминация – разграничаване на звуковете no техните физически характеристики;
• идентификация – разпознаване на звуковете.

Слухът не е единственият канал, пропускащ информация за характеристиките на фонемите. Те се запаметяват както по слухов (акустичен, сензорен), така и по моторен (артикулационен) път – чрез движенията на говорните органи при реализирането на говорните праксисни програми. Пълното разпознаване на фонемите е резултат от сливането на акустичните с праксисните познания. Когато артикулационните движения са неадекватни, това влияе негативно върху слуховото възприемане на говорните звукове. Нарушените говорно-праксисни програми често се съчетават с неточни говорно-перцептивни диференцировки, вследствие на което се затруднява разпознаването на фонемите, съотнасянето им към буквите. Прекодирането на фонемните сигнали в графемни и на графемните във фонемни.

Всяко дете в процеса на овладяване на езика може да среща известни трудности във възприемането на речта. Те идват oт разнообразието в звученето на фонемите в потока на речта. Детето чува голям брой варианти на звуци, сляти в сричкови последователности и образуващи непрекъснати акустични цялости. To трябва да извлече от тях фонемата, като се абстрахира от всички нейни варианти на звучене, и да я разпознае само по инвариативните ѝ характеристики, посредством които тя като единица нa езика се противопоставя на другите фонеми. Затрудненията при повечето деца постепенно отпадат, но при тези с нарушена артикулация са по-отчетливи и се задържат по-дълго. Така, чрез опосредстващата роля на фонемния гнозис, всички деца с артикулационни нарушения, особено по-тежко изразените, имат по-малко шансове за развитие на фонологична осъзнатост и съответно попадат потенциално в категорията на нарушенията на ученето.

Реално обаче не всички от тях имат дефицити във фонемния гнозис. В проучване на корелацията между продукция и перцепция на говорни звукове на деца със специфични артикулационни нарушения и без такива на възраст 5-7 години, в по-голяма степен тези дефицити са установени в популацията на спецфичните артикулационни нарушения главно при децата, склонни към субституция на звукове, но също и при тези, допускащи предимно изопачаване. Дефицити обаче са регистрирани и при малка част от децата без нарушена артикулацпя. Тази популация от добре артикулиращи, но лошо различаващи звуковете на речта деца показва сложността на съотношението между двата операнта на устната реч, говор и перцепция на говор, и тяхната относителна автономност.

Следователно при диагностиката в логопедичната практика изводите за състоянието на фонемния гнозис при нарушена артикулация трябва да се правят въз основа на самостоятелна проверка на способността на възприемане на речевите звукове, без предоверяване на срещащото се твърдение, че субституиращите задължтелно имат нарушени фонемни възприятия, а при изопачаващите тези възприятия не са нарушени. Заключава се и че работата над речевъзприятието е особено необходима за децата, допускащи субституции. Същевременно тя е полезна за всички деца, включително без нарушения във фонемния гнозис, понеже допринася за създаване на отчетливи представи за фонологичната структура и организация на езика, за ефикасното развитие на метаезиковата способност.

Обсъждайки смущенията в артикулацията и във фонемния гнозис, намираме сравнително лесно обяснение на случаите, в които има съответствие между състоянието на артикулацията и състоянието на фонемната перцепция. От обяснение се нуждаят и останалите, нерегулярни случаи, в които такова съответствие липсва.

Децата, които артикулират лошо по-сложните звукове на речта, а ги разпознават правилно, имат нарушени говорно-праксисни умения, но могат при идентитификацията на фонемите да разчитат повече на слуха си. Изследванията показват, че в процеса на формиране на фонологична осъзнатост децата между 5 и 7 години ползват две разпознавателни cтpaтегии – акустична и праксисна. Втората се изразява в повтаряне на чутите сигнали, шепотно или напълно беззвучно, явно с цел осигуряване на допьлнителна информация за звука чрез движенията на говорните органи. Това е характерно предимно за малките деца и за тези с нарушена артикулация. По-големите и повечето деца без нарушения не ползват тази стратегия, така че тя трябва да се определи като по-примитивна. Те в по-голяма степен разчитат на слуха си.

От тази гледна точка децата със специфични артикулационни нарушения, които показват коректни речевъзприятия, са вероятно по-интелигентните деца в популацията, своевременно овладели по-висшата разпознавателна стратегия, въпреки разстроената артикулация. Съответно децата без нарушения, показващи затруднения във възприемането на фонемите, не притежават общия психичен потенциал за използване на по-висшата стратегия и прилагат по-нисшата. Другото обяснение за по-лошите им постижения е да са с лоша артикулация, която спонтанно са компенсирали, но тя е оставила своите следи.

Децата със специфични артикулационни нарушения веъщност имат минимални смущения в говорната перцепция – те възприемат правилно фонемите, когато ги чуват изолирано, дори да са близки по акустика и артикулация. Допускат грешки само в условията на затруднено възприемане, когато трябва да ги идентифицират в по-дълги и по-сложни по състав говорни вериги, каквито са естествените. В тях всяка фонема търпи контекстуалното влияние на съседните сегменти, като при това сегментите бързо се редуват един след друг. Подобни са условията, в които се осъществява и писмената реч. Писането и четенето налагат бързо, отчетливо съотнасяне на звукове към букви и обратно, при което възникват проблемите в установяването на звуко-буквените връзки и възпроизвеждането звуковия състав на думите. Ето защо тези минимални смущения могат да станат основа за затруднения в ограмотяването на детето.

Друг е ефектът на нарушенията на фонемния гнозис, когато са сериозно изразени. Неговото значение се простира не само във връзката му с артикулационните механизми. Той е по-нисшата фаза на преработка на чутите вербални сигнали, от която силно зависи декодирането, разбирането на информацията, съдържаща се в тях. Фонемният гнозис е речевият „вход“, чието „затваряне“ при тежки мозъчни поражения обуславя появата на нарушения с друга патогенеза и симптоматика.

Придобитите нарушения на речевия гнозис са известни под названието чиста словестна глухота или речева слухова агнозия, фонемна агнозия. Пациентът чува, но не разпознава фонемите, в резултат на което не разбира говоримата реч. не може да повтаря чути думи и изречения, нито да пише под диктовка; в същото време говори, чете и пише спонтанно напълно правилно. Придобитата фонемна агнозия в чист вид се среща много рядко, значително по-често е симптом в синдрома на една от афазиите. Подобна на нея е речевата зрителна агнозия, назовавана и чиста алексия, буквена алексия. Пациентът с такова нарушение не разпознава буквите, макар да ги вижда ясно и да осъзнава, че са букви; не може да чете, но говори съвсем правилно и разбира чутата реч; пише правилно спонтанно и под диктовка благодарение на преморбидно изградения вербален графичен праксис. Ако фонемната агнозия е вродена или рано придобита, ефектът ѝ е още по-значителен. Тя се отразява негативно върху речевото и цялостното психично развитие на детето: поради паралелната онтогенеза на психичните функции и процеса на взаимното им влияние, блокираният речев вход не позволява пълноценно да се развият мисленето и когнитивната сфера. Резултатът е не само недоразвитие на езиковата способност, но и ограничено интелектуално развитие. Последствията от вродената буквена алексия са по-слаби, простират се основно върху овладяването на писането и четенето.