Първите сведения за речеви нарушения датират от дълбока древност. Тежките разстройства на речта са били изучавани и преодолявани, на практика, без да се диференцират строго от други аномалии в развитието.

Опитът, натрупан в индивидуалната рехабилитация на безречеви деца от учени като Дж. Кардано, Х. Бонет, Ф. Терци и др., не само предизвиква обществен интерес, но и спомага за развитието на определени теоретични парадигми в тази област. Появяват се първите системи за индивидуално въздействие, преди всичко в Англия, Франция, Германия, Италия и т.н.

През 18. век се създават първите логопедични заведения в Европа. В Германия първото научно-практическо звено за обучение на неговорещи и лица с речеви недостатъци се открива в Лайпциг през 1778 г. Появяват се трудове, като „Мимическата система“, „Чист устен метод“, „Нарушения на речта“, „За заекването“ и др.

В края на 19. век и началото на 20. век логопедията последователно се диференцира от сурдопедагогиката, психиатрията, медицината, физиологията и други близки до дефектологията научно приложни направления. Това е периодът, в който логопедията все по-ясно определя предмета, целите, задачите си, но продължава активно да кореспондира с близки до нея науки.