Придобити езикови нарушения

Придобити – защото се появяват на по-късна възраст, на която действат файтори, водещи до някаква степен и някаква форма на нарушение във вече сформираните у човека речеви способности.

За да можем да говорим за афазия, трябва да е налице загуба на отделни компоненти от езиковата система – лексиката (думите), извличане на думите на паметта и точното им използване, граматиката (болният не може не само и не толкова да намери думите, колкото да ги свързва по смисъл; кодиране (генериране)), възприемането на речта (доколко човекът адекватно се ориентира и разбира това, което му се казва или се изисква от него да направи; декодиране).

Възможно е при някои болни да има комбинация от двата типа трудности – при изразяването и при възприемането. Тогава говорим за смесена, комплексна симптоматика. Това могат да бъдат т. нар. тотални афазии, които се срещат много рядко. При тях има и моторни, и рецептивни нарушения. Въпреки това, ако има такъв случай, тогава идеята е да се прецени в хода на диагностиката кой тип затруднения, симптоми са по-изразени в дадения случай – дали тези, свързани с възможността за изразяване, или пък другите, които са свързани с разбирането. Винаги едната страна е засегната повече от другата. Акцентът при терапията в тези случаи ще бъде да се опираме върху онзи аспект от речта, бил той изразяването или разбирането като по-запазена страна, тогава, когато искаме да стимулираме и съответно да се опитваме да върнем някаква част от загубените речеви функции. Ако разбирането е малко по-съхранено, това подпомага самия контакт с болния, т.е. той да разбере какво се иска от него, какво трябва да изпълнява и т.н.

За разлика от логопедичната работа с деца, работата с възрастни е много по-специфична и твърде различна от работата с деца. Не трябва да се смята, че едва ли не работим с голямо дете или пък че детето е умален вариант на възрастния. Ако имаме дете на 3-4-5-годишна възраст, при което почти липсва реч (тя е практически неразвита, има отделни опити за изолирани думи, при това – неточни), диагнозата му ще е нарушено езиково развитие (ако няма умствена изостаналост или друга форма на патология, която ще е причина за самото изоставане в речта). Резултатите от логопедичната работа в този случай имат много по-благоприятен и бърз ефект, в сравнение с работата при зрял, възрастен човек с афазия. Това е така, защото периодите от живота, в който се намират пациентите, имат особено отражение върху психичните функции и тяхното проявление.

При деца повлияването става много по-бързо и видимо, тъй като самата детска психика и целият организъм на детето са в сензитивен период – период, в който генетически е заложено развитие. Психиката е на етап, на който тя естествено очаква да се формира и развива. Затова дори не толкова голяма стимулация отвън дава много видим резултат. Точно този период на развитие на целия организъм и на всички негови функции подпомага логопедичната работа с детето. Затова е важно диагнозата да се постави възможно най-рано и терапията да започне веднага. При възрастни с афазия ефектът от терапията е много по-бавен и много по-труден. Това е връщане на нещо, което човек е притежавал, но е загубил. Реално мозъкът на възрастния болен вече е увреден, загубил е част от работещите си структури, засегнати са връзките между нарушените структури и други отдели. Нещо, което е „развалено“, „счупено“, няма как да се сглоби наново така, както е било преди счупването. Времето на естествено формиране на една или друга функция при възрастния човек вече е отминало – мозъкът вече не е така възприемчив, както при детето.

Отражението, чисто емоционално, личностно върху човека, загубил част от речевата си способност, също трябва да се има предвид. Болният осъзнава състоянието и проблема си – това, от своя страна, при някои хора влияе обезверяващо и те често нямат мотивацията да влагат максимални усилия и воля, за да се опитат да компенсират това, което болестта им е отнела. При детето мотивацията е много по-лесна – под формата на игра с точно определена цел се развиват функиите при него.

Трябва да се отчитат и професионалните ангажименти на болния преди болестта. Много често болните се мотивират, ако се доближават в хода на комуникация по време на терапията до онова, което те са имали като професионални ангажименти. Това също предполага доста широки познания у самия логопед. Логопедът трябва да има умения да въздейства и психотерапевтично върху човека с афазия, тъй като обикновено в тези случаи болните имат сериозни промени – в настроението, в емоционален план (стават раздразнителни, неспокойни, тревожни). Тези неща се добавят към речевите дефицити. Патологията става много сериозна. Логопедът не трябва да забравя тези специфики.

При децата логопедите винаги имат контакт със семейството на детето, дават насоки какво допълнително да правят вкъщи. По аналогичен начин логопедът трябва да поддържа такава връзка и с близките на болните с афазия. Ролята на семейството и в двата случая е много голяма.

Терапията при афазия е много дълга. Може да отнеме няколко години, без каквито и да е прекъсвания. Когато болният набере инерция, съвсем не е препоръчително да се дава почивка на болния от терапията. Формирането на връзки между структурите в мозъка може да се забави, ако се направи пауза в терапията (освен, ако не е по здравословни причини и няма как да не се спре).

Самостоятелната ангажираност на болния извън кабинета на логопеда също е много определяща. В много голяма степен ефектът зависи от това, дали той е ангажиран, дали има воля и желание да работи. Ако само логопедът полага усилия, резултатът може да е нищожен, ако изобщо има такъв.

Идеята при афазика е, че той има проблем не само с устната реч, но и с писмената реч, а много често и с математически операции.

Социалната инвалидизация е придружаваща на медицинската. За нея лекарства няма. Когато болните с афазия, след попадане в болницата и прекарано лечение в отделение по неврохирургия или неврология, се изпизват за продължаване на лечението в домашни условия. Изписват му се медикаменти, които трябва да продължи да приема, но той вече е стабилен от медицинска гледна точка. Онова, което много често близките питат, е дали ще му се изпише „нещо“ за проблемите с говора. Но няма такива лекарства. С него трябва да работят други специалисти – логопедите.

Отговорността на логопеда е много голяма, но е и голямо предизвикателство. Преди да започне да опитва да терапевтира речева патология при възрастни, логопедът трябва да е придобил някакъв опит, умения за диагностициране, свой стил на работа с детския контингент. Добре е да има опит в работа с деца, преди да се прехвърли към възрастни пациенти. Това е така, защото много по-лесно се придобиват професионалните диагностични, терапевтични умения и опит, когато се случва първо с деца.

Работата с афазиите предполага много добри знания по невропсихология. Ако логопедът няма такива, той няма как да се справи в случаи на афазия. Всичко ще се случва на принципа проба-грешка.

Висшите корови функции – гнозис, праксис, реч, мислене, памет – са много взаимозависими помежду си. Затова увредите са много комплексни, сложни. Терапията – също. Не можем да очакваме да видим изолирано нарушение, без да е засегнато нищо друго друго – няма такъв случай.

Не се използва абсолютно един и същ материал на деца и на възрастни. Възрастният човек има други интереси; той е завършена човешка личност, с професия в конкретна сфера, със социален статус, мнение и т.н. Не може да му се дадат картинки с приказки, каквито биха били подходящи за дете. Болният с афазия може да приеме това като подигравка.

Специфика на работа в хода на възстановяване на четене и на писане

Афазикът може да е бил журналист, филолог, историк и т.н. При настъпване на състоянието той не може да прочете и едно изречение – това е голям удар за него. Логопедът трябва много внимателно да подходи към терапията, трябва да може да вдъхне и внуши очакване за успех, за възможност да върне част от това, което е загубил. Социалните измерения на афазията и всичко свързано с нея, са огромни. Много малко от логопедите обикновено се насочват към работа с тази патология.