Брадилалията и тахилалията са нарушения на един от компонентите на прозодиката – говорния темп. Те се изразяват в нарушен говорен темп с противоположен знак: брадилалията представлява патологично бавен, а тахилалията – патологично бърз говорен темп. Термините произлизат от грьцкк език: bradis – бавен, tachis – бърз, lalia – реч, говор.

1. Брадилалия

Бавната реч може да бъде самостоятелно нарушение, синдром брадилалия, нo по-често е спмптом на други синдроми: психични заболявания, умствена изостаналост, менингоенцефалит, дистрофични болести на централната нервна система и т. н. В тези случаи обикновено тя се съчетава с брадикинезия (обща забавеност на движенията), астения, вялост. Патологично бавната реч е характерен симптом на един от синдромите на речева патология – дизартрия.

Симтоматиката на брадилалията е сравнително проста: говорният темп е много бавен, с удължени паузи между думите и разтеглено продуциране на речевите звукове. Говорните сегменти следват бавно един след зруг, a в най-тежките случаи паузите между тях са отчетливи до степен да лишават речта от естествената ѝ ритмичност, тъй като отпадат словните ударения. Създава се впечатление за монотонност и неизразителност, защото гласът запазва една постоянна височина. Речта е разбираема, но неестетична, предизвикваща неприятно впечатление. Забавени са съшо писането и четенето не поради невладеене на писмения език, а поради общата психомоторна забавеност. Тя е характерен белег на брадилалията. Движенията общо са вяли, недостатъчно координирани, неловки и непълнн по обем. Лицето е амимично, лишено от експресия. Бавни са и психичните реакции, свързани с процесите възпрпятие, внимание, памет, мислене. За брадилалиците е присъщо трудното превключване от една в друга дейност, изпълняването на инструкции след няколкократно повторение, склонност към стереотипно поведение, трудна ориентация в непозната обстановка.

2. Тахилалия

Ускорената реч също се явява било като изолиран синдром на говорна прозодична патология, било като симптом на друг синдром, най-често заекване. От някои изследователи на комуникативните нарушения oт далечното минало бързоречието погрешно е считано запричина за заекването. Нерядко то е компонент в клиничната картина на енцефалитите и на психични болести, отличаваши се с обща психомоторна превъзбуда и прекалена оживеност на поведението.

Симптоматиката на тахилалията се проявява водено с неестествения бърз говорен темп. Вместо 10-12 звука в секунда, се произнасят 20-30. Гласът е променлив с тенденция към фалцет. Езикът е пълноценен, но стремителното говорно темпо прави речта неразбираема за околните, защото звуковете и сричките не се произнасят цялостно и ясно, a се сливат. Забелязват се фонемни парафазии, но не от езиков произход, а следствие на прекалено бързите артикулационни движения. Те водят и до отпадане на звукове и срички, спиране, повторения на говорни сегменти. Тахилаликът допуска подобни грешки и при писане и четене. Неговите движения са твърде бързи при ходене, манипулиране с предмети. Наблюдават се тикове и моторно безпокойство по време на сън. Абнормност се забелязва не само в моториката, a и в дейността на вегетативната нервна система, психичните процеси, емоционално-волевата сфера, поведението. Вниманието е неустойчиво, намален е обемът на зрителната, слуховата и моторната памет. Мисълта тече бързо, лицето е винаги леко възбудено, двигателно активно, склонно към емоционална лабилност и недисциплинираност.

3. Брадилалия и тахилалия – етиология

Освен с нарушенията на прозодиката, гласа, артикулацията, брадилалията и тахилалията се характеризират и с нарушено дишане – то е асинхронно, със скьсена фаза на издишване, което създава впечатлеиие за накъсаност.

Причините за брадилалията и тахилалията като самостоятелни комуникатмвни нарушения не са добре изяснени. Донякъде това се корени в ниската степен на разпространеност на тези разстройства в чистия им вид. Като нарушения на развитието обикновено се приемат за функционални. Смятат се за следствие от дисфункциите на ЦНС, за които допринасят подтискащи или възбудни процеси в кората на главния мозък и в подкорието, основно в стриопалидарната система. От значение за появата на функционални форми на брадилалия и тахилалия са психогенните етиологични фактори и подражанието на речта на емоционално значими личноси от близкото обкръжение.

По-изяснена е етиологията на прекалено бавната и прекалено бърза реч в качеството ѝ на симптом на други синдроми. В този вариант на проявяване тя е резултат от органични увреждания на централната нервна система. За появата ѝ роля играят ендогенните и екзогенните биологични фактори, между които най-голяма тежест има генетичният и ранните церебрални поражения.

4. Запъване

Третото прозодично нарушение, запъването, е едно от дискусионните, оспорими и най-слабо изяснени нарушения в логопедията. Трудно е да се намери точната му дефиниция, въпреки че е проучвано и продължава да се проучва от много изследователи. Със сигурност водещият му симптом е на нарушената речева плавност, но нейната специфика и клиничните параметри на нарушението не са добре установени. He c лесно да се прекара разделителна линия специално между заекването и запъването, поради голямото етиологично и симптомологично сходство между двете нарушения. За лаиците няма разлика между тях, а и за мнозина логопеди запъването е по-скоро по-леката степен на заекването, отколкото отделно комуникативно нарушение. To cе тълкува и като началната фаза на някои заеквания, започващи в долна предучилищна възраст (3-5 години).

Дискусионният характер на запъването се проявява още с факта, че нарушението е известно под различни названия, а винаги струпването на много термини за описание на един феномен показва концептуална неяснота и празноти в познанията за него. Синоними на понятието запъване са както сравнително нови за българската логопедия термини като клътъринг, така и смътни понятия от рода на батаризъм и полтерн.

Нито един от изброените термини не позволява етимологично да се изведе някакъв специфичен белег на нарушението. Въпреки че то трудно се поддава на точно описание, въз основа па литературните данни може да се представи ориентировъчна картина на неговата симптоматика и етиология.

Симптомите на запъването се простират в широки граници, в които не липсват въпросителни. Според една от дефинициите то е: „Специфичен тип нарушение на плавността, при което пациентът не осъзнава някои проблеми, които могат да включват нарушено внимание, проблеми на артикулацията, несвързана реч, затруднена от прекалено бързата скорост на произношението“ /Д. Георгиева/. В тази по-скоро психологична, отколкото логопедична дефиниция, единственият ясно посочен симптом на речева патология е бързоречието, но само въз основа на него нарушението не може да се опише. Явно съществува възможност запъването да се смесва не само със заекване, a и с тахилалия. Проблемите на артикулацията не са уточнени, а неосъзнаването на нарушението, несвързаната реч, разстроеното внимание като симптоми на психични отклонения само допълват клиничната картина, но не изясняват в какво се изразява нарушената реч. Възможно е да насочат към идеята за проблем в обсега на психиатрията.

В някои източници към клиничната картина на запъването се включват освен симптомите на говорна патология, и такива на езикова недостатъчност: абстрактност, смислова неяснота, аграматизъм на изказването;нарушения на импресивната и експресивната реч, на лексико-граматичния строеж, затруднения в подбора на думите при изразяване на собствени мисли; проблеми с езиковата ингеграция. Към всичко това се добавят данни за патологична активност на мозъка, доказани с електроенцефалографски изследвания. Анализът на комплекса от тези симптоми може да доведе до предположение за патологично състояние на речта, срещано при афазия на Брока – съчетание от езикови нарушепия и артикулационна апраксия, на която може да се гледа като на запъване. Всъщност точни изводи не са възможни, особено като се вземе предвид, че в източниците не се коментира за кой вариант на проява на запъването се отнасят данните – като нарушение на развитието или придобито.

Литературата предлага обемен списък на неречевите симптоми на запъването при децата: вродена диспраксия, слаба концентрация на вниманието, липса на логофобия и тревожност поради неосъзнаване на проблема, дефицит в зрителните и слуховите възприятия, неорганизирано мислене, чести находки на леворъчие и амбидекстрия (равнопоставеност между лява и дясна половина, липса на водеща половина), хиперактивност, двигателно безпокойство, емоционална нестабилност, нарушения на писането и четенето при сравнително съхранени математически способности, лоши училищни постижения и т. н. Този симптомокомплекс се вписва в популярните концепции, създадени в различни научни парадигми, които са добре известни в логопедията: за минималните мозъчни дисфункции, за задръжките в психичното развитие, за хиперактивност с дефицит на вниманието, за нарушения на ученето. Това са различии обяснителни теории на проблемите, срещани при „трудните“ деца.

Психологическият портрет на лицата с различни комуникативни нарушения е съществен детайл от клиничната им картина, но за логопеда най-значим е въпросът за речевия статус, който е непосредственият обект на логопедичната интервенция. Ако в тази връзка се придържаме към идеята да се изяснят проявите на специфичен тип говорна патология, етикетирана като запъване, трябва да насочим вниманието си към описаните в литературата признаци на такава патология, присъщи на запъването. Техният списък включва:

• паузация – ненужно спиране пред думи; липса на паузация там, където е необходима;
• бързоречие;
• неравномерен, постепенно ускоряващ се говорен темп;
• повторение на думи, на първия им звук или сричка, на кратки фрази;
• недовършване на думи и изречения;
• удължаване на гласни;
• неадекватна фонация – неизразителен, монотонен, слаб или форсиран глас, носов оттенък на гласа, промяна на височината на гласа;
• многобройни артикулационни грешки;
• нарушено дишане;
• автокорекция – лицето е в състояние да подобри качеството па своята реч под контрол.

Симптомологичният анализ на нарушението, наричано запъване, води към извода, че това е цялостно говорно нарушение, обединяващо признаци на всякакъв тип говорна патология: прозодична, дихателна, фонационна, артикулационна. Може да възникне като нарушение на развитието. Ако патогенетичните му механизми са свързани с ранни церебрални поражения, възниква на органична основа и е възможно, да се съпътства от езиково недоразвитие. To се изживява с възрастта и в по-зряла възраст се проявява като говорна патология. Закономерното заличаване на нейната органична основа заедно с биологичното съзряване на централната нервна система, става причина тя да се приема за функционална. В чистия му функционален вариант запъването е по-леко или по-тежко изразено говорно нарушение. В най-леката степен се проявява под формата на епизодични прозодични смущения с основен признак неадекватно паузиране, засилващо се при преумора, напрежение, външен натиск. Запъването може да бъде и придобито нарушение под действието на локални мозъчни поражения или на психо-социални етиологични фактори.

5. Разграничаване на прозодичните нарушения

Брадилалия, тахилалия и запъване са цялостни говорни нарушения, изискващи още проучвания. Ако се обединяват с термина прозодични нарушения, е поради схващането, че водещата, очебийната патология е прозодичната. Както се изяснява обаче, клиничната им картина няма точно очертани граници. Много от симптомите „преливат“ от едно към друго нарушение. Патологично бавната реч е присъща само на брадилалията, но пък бързоречието, което е характеристичният симптом на тахилалията, се среща и при запъване, и при заекване. Високата смесеност на симптомите на всички прозодични нарушения свидетелства за общи етиопатогенетични механизми и същевременно създава пречки пред диференцирането им в отделни форми на комуникативни нарушения. Опитвайки се да очертаем реална и пълна картина на речевата патология, се стремим да типологизираме отделните нейни явления, при което следва да се търси ядреният симптом на всяко комуникативно нарушение. Относно запъването ядреният, водещо присъщ на нарушението симптом, е неадекватно паузиране, „спъването“ пред думите, които трябва да бъдат произнесени. Трудно е да се коментират по-детайлно причините за запъването при положение, че дори най-задълбочените му изследователи признават, че нарушението не е добре типологизирано досега. Очевидни са признаците: за дисфункции на централната нервна система и разстроената дейност на речевата мускулатура под влияние на явно неадекватни моторни команди от главния мозък. При всички прозодични нарушения, вкл. запъването, може да се намери логично обяснение на патогенезата, но установяването на причините им в пряк смисъл е значително по-трудно. Възможно е да са известни конкретните етиологични фактори, обуславящи придобито запъване и много по-рядко етиологичните фактори, лежащи в основата на вроденото и рано придобито запъване. И тук ендогенните и екзогенните биологични фактори, особено генетичният и ранните церебрални поражения, са oт голямо значение. В етиологията на запъването голяма роля играят психогенните фактори и социалните въздействия.